Историята на с. Белица

НАСЕЛЕНИЕТО НА СЕЛО БЕЛИЦА

Както отбелязахме в началните пояснения на настоящия сборник, село Белица има хиля-долетна история, но не са намерени надписи и други материали, които да ни дават сведения за народите, които са живеели в днешното Белишко землище както през далечната древност, така и през римското и византийското владичество, през българските царства и началото на турското робство. Безспорно е, че са живеели траки, които са оставили известните ни вече градища, могили и останки от сгради, после са дошли славяни, минавали са кумани, латини, каракачани, турци и др.
Разкопки не са правени. През лятото на 1975 г. при строежа на обиколката от шосето при заселище Белица /Средищна/ е разкопано Тепето, което се издигаше при кантара на ДЗС, смятано за тракийско. При разравянето му от булдозерите са били открити камъни на куп и малка делва, която е била счупена. Парчетата от нея са предадени в музея, Ихтиман за възс-тановяването ù. Не се знае какво има под купчината на камъните – може би каменна гробни-ца, но тайната си остана под насипа на шосето.
Най-старият писмен документ, с който разполагаме за миналото на с. Белица е от втората половина на XI век. Неговият автор Кекавмен /Геновева П. Цанкова „За похода на Василий II-ри крепостта „Мория” в „Известия на Института по българска история” бр. 3-4/1951/, византийски историк, българин по произход, съобщава, че византийският император Васи-лий втори при едно от нахлуванията си в България обсадил крепостта „Мория”, която според българските историци е днешната крепост на десния бряг на река Мътивир, наричана от бъл-гарите Дълбочница, а през турско време Серсем кале поради лошото /серсем/ място, на което се намира. Това съобщение показва, че още през Първото българско царство в землището на с. Белица е имало българи, които според споменатия историк са бранили посочената крепост /градище, кале/. Не се знае точно кога са се настанили славяните. Известно е, че българският хан Крум е превзел Белица през 809 г. и оттогава тя е в пределите на България.
Колко селища е имало в землището на Белица и в Белица планина през Първото и Вто-рото българско царство не се знае. Една легенда разказва, че беличени, водени от беличенка-та Драгославица, тоест жената на Драгослав, оказали упорита съпротива на турските нашес-твеници в тоя край. Оказали съпротива и беличените от селището Кремиците, които са жи-веели в местността Кремиците в долината на днешната р. Бощица.
Вторият документ /Турски извори за българската история, т. XVI/, вече е сигурен, с който разполагаме за селищата в Ихтиманския край и в землището на Белица, е от 1576 г. Той представлява регистър /списък/ на турски език на стопаните на всяко селище, които са поели задължение да доставят на държавата определен от нея брой овце. В него са записани, както селищата, така и имената на доставчиците и броя на овцете, които следва да доставят. В землището на Белица е имало две селища: Беличе и Манастир при Беличе.

  • СЕЛИЩЕ БЕЛИЧЕ. Българите го наричали Белица.
    То се намирало в днешната местност Старо село, която е в долината на р. Белица, там къ-дето днешната барска рътлина, рътлината Райно ниве, Горобийската и Широкрътската рът-лини достигат до реката. Една част от тази местност – краят на рътлината Райно ниве, се на-рича Керените, защото там беличени произвеждаха керемиди и тухли. По-нагоре, през тече-нието на реката, /Козарски дол/ минава шосето Вакарел-Белица, при слизането си из долина-та на Лева река.
    Пространството на Старо село е малко, дори неудобно за целокупно село. Обаче не всички сгради и къщи на живущите в селото са били в тази местност. Някои от тях са се на-мирали в околните рътлини., местностите Лева река и Марчов преслоп, дори по Златини кошари и Кумански рът.
    Според посочения турски регистър през 1576 г. в селището Беличе са живеели шестима стопани , задължени да дават овце на държавата:

  • Дано Драйньо – 50 овце
  • Никола Чаро – 50 овце
  • Анани Марко – 50 овце
  • Недялко Тодор – 50 овце
  • Истоян Протокер – 50 овце
  • Борхине Грутке – 50 овце
  • Това са имената на първите известни ни жители от населението на с. Белица. Не можах-ме да установим кои от тях са родоначалници на днешните белишки родове и на кои от тези родове, тъй като не намерихме сведения за населението на селото за следващите два и поло-вина века, през който период селището е продължавало да съществува. Не се знае по онова време – 1576 г. колко жители е имало то и дали после са се увеличавали или намалявали.
    Според местните предания селището Беличе е съществувало до към 1800 г. Имало е и черква. Останките от нея и днес стоят, обрасли от гора на рътлината над Барската воденица, а североизточно от нея са гробищата, които и сега се използват от населението на землището Горобиовци. Според същите предания, най-вероятно през землището на Беличе на път към гр. Златица се насочили кърджалии /Поради разположението и междуособиците в Отоманс-ката държава през периода 1792-1808 г. започнали да сноват из страната недоволните орга-низатори в отряди, съставени от турци, албанци и понякога българи, които нападали села и градове и изгорели много от тях/ предвождани от Мехмед Синап. Предните им части напа-дали селището с цел за грабеж. Понеже настъплението на кърджалиите е било известно бе-личени се били организирали за отбрана. Успели да отблъснат първите нападатели, дори да избият част от тях. Наскоро пристигнал главният кърджалийски отряд. Беличените не могли да му се противопоставят. Помощ не им дошла отникъде. Нападателите ограбили от селото каквото могли и намерили, изгорили къщите и сградите му и убили голяма част от населе-нието.
    За избиването на беличените свидетелства и преданието, че след като заклали владетел-ката на нивите на днешната местност Райно ниве, вероятно вдовица, за да носи местността нейното име, отсекли главата й, побили я на кол и забили на върха на могилата над Суевци, която и днес носи името на Райна глава.
    Жителите на Беличе, останали живи след това нападение и опустошение на жилищата и вещите ни, потърсили подслон и закрила в горите наоколо, а някои в кошарите си пръснати на различни места. Вероятно убитите са били много, а останалите живи малко, защото са образували само няколко заселища /махали/. Възстановена е Барата, която и без това е била част от Беличе, образувани са Горобиовци, Градеж и Широки рът. А основателите на тези заселища не са били повече от двадесетина стопани, които са оцелели или пък от членове на семействата на останалите живи.
    Селището Беличе, както поменахме в материала „От къде произхожда името на с. Бели-ца” може би е съществувало и по времето когато Ихтиманският край е паднал под турско робство. За това говори фактът, че носи българско име и че е поддържало черква и няколко манастира.
    Жителите му в различните времена безспорно са били различни по брой. Както споме-нахме вече къщите не са били на едно място – в Старо село. Изглежда, че ако не всички, по-вечето от стопаните са имали сая или кошара някъде наоколо, където е имало по-добри усло-вия за паша и за изхранване на овцете и говедата. Такива саи са имали известните после ро-дове Панчовци, Пеновци и Тотовци по Градежкия рът. Там са имали кошара и Боневци от Бедринци – Широки рът. Широкрътци са имали кошара на Кливчови ниви и Стоеви ливади, Парапанците в местността Стара кошара. Бойчинците Бонев в Пуглеовци под къщите на Медарете. Горобните в местността Съите при Дългия валог. Кошари е имало и в местността Катунища. Кошарите са по-солидни сгради и строени за ползване по-дълго време. Саите са по-слаби и по-малки постройки.
    Както казахме не можем да определим колко са били жителите на Беличе през различни-те години. Между 1500-1600 години населението му се е състояло от българи и няколко се-мейства кумани, останали там от време на войните на българите, в които са участвали и ку-мани, живеели на днешната местност Куманския рът или в местността Куманица срещу Бед-ринци. Нивите по местността Араличенец, които вероятно са разработени от тях и били тях-но притежание, в наше време са били собственост на бедринци.
    Както споменахме през 1570 г. шестима стопани от селището са били задължени да дос-тавят на държавата 25, 30 или 50 овце единият. Колкото и да е бил тежък данъка едва ли е бил по-голям от 10 на сто. А за да бъде задължен един стопанин да даде на държавата 50 ов-це, то трябва да притежава поне 500. Струва ми се, че е трудно един стопанин да изхрани толкова овце в Белишкото землище, дори в цялата Белица планина, като се има предвид, че е имало и други стопани, които е следвало да имат по 250, 300 и повече овце. Тъй като и бро-ят на овцете, които следвало да се дадат, са с кръгли цифри 25, 30 и 50, а не примерно 13, 33 или 42, показва че посочените стопани са били задължени да съберат исканите овце. А това показва, че е имало и стопани с по-малко овце. Следователно и селището е имало повече стопани. Според местни предания към края на съществуването си стопанствата са били над 40 на брой.
    Че селището е било изгорено свидетелстват и останките от изгорелите греди и покъщ-нина, които са били намерени около 1930 г. в местността Старо село, когато краищата ù са залесени.
    ЗАСЕЛИЩЕ СУЕВЦИ не е съществувало през 1576 г. Не се знае точно кога е основано и няма данни, че е горено от кърджалиите.
  • СЕЛИЩЕ МАНАСТИР ПРИ БЕЛИЧЕ. Намирало се е в местността, където днес се намират къщите на заселище Средногорска /Манастира/. Къщите са били по югоизточния край на Манастирската рътлина. През 1576 г. е имало само един стопанин, задължен да пре-даде овце на държавата, 30 на брой. Казвал се Истоян Никола или Стоян Николов. Не е из-вестно сам ли е бил или е имало и други стопани. По-вероятно, не, че не е бил сам. Селище-то е получило името си от манастира, който се е намирал в землището му. Останки от сгра-дата му личат и днес на Манастирската рътлина, над местността Криви дол, където този дол се влива в р. Белица. Няма сведения и дори предания за времето през което е образувано, нито колко домакинства са живеели в миналото в него. Няма данни и предания неговите къщи да са палени от кърджалиите.
    Падината над манастира – днешното Манастирско землище е малко по пространство. Поради това и обработваемата земя по него е малко. Може би цялата или част от нея е била на манастира, защото според едно от преданията за тоя манастир, манастирците го подпали-ли, пропъдили калугерите и завладели обработваемите му земи, ливадите и горите.
    Все пак земята е ставала все по-недостатъчна за изхранване на увеличаващите се жители на селището. Поради това те са започнали да обработват земя по близките рътлини – Фатеница, Бойчинската рътлина, по склоновете на Яркова чукара, Дишкова чукара и връх Букова могила. Започнали са дори да се преселват по тях, да правят кошари и саи чак до долината на р. Мътивир. По-добре е било на всеки стопанин да живее сам със семейството си в своя зе-мя. Това обаче е имало и неудобства: пречела му е не само липсата на съседи, но се е увели-чавала опасността от нападение на разбойници и крадци, от които сам стопанин по-трудно може да се защитава. А разбойници са ставали турци, цигани, българи, а често са образували групи от всички народности. От една страна тези причини, от друга къщите на стопаните да бъдат по-близо до земята си и пасбищата някои семейства са построили къщи на местността Селото на южния склон на връх Букова могила. Това селище е имало параклис и гробища, с останки, които и днес съществуват. Някои казват, че е наричано Богданово. Не намерихме род Богдановци в Белица. Други казват, че носило името Реварта по името на мястото, къде-то са били къщите му. Най-вероятно е, че е наричано Селото, както и сега го наричат. Няма данни кога е образувано това селище. Най-вероятно е, че това е станало около 1800 г. Изг-лежда, че е съществувало малко и в периода 1820-1830 г. е изоставено. Според местно пре-дание в празник, един от мъжете, играещи хоро паднал. Всички разбрали, че е болен от чума. Всички се разбягали, напуснали домовете си и всяко семейство отишло там, където е имало кошара или сая за добитъка си. Така били образувани днешните белишки заселища Гороста-нете, Грозьовци, Дорлийте, Дълга нива, Пауновци с Аздеете, Стара кошара с Каназърете и Ценовци, Путлоовци.
    Основателите на тези заселища, живеели известно време в селището Селото и всички, заедно с бойчинците и парапанците, произхождат от Манастира и имат родство помежду си. За това говорят общите им имоти по местностите Фатеница, Бойчинската рътлина и др. като Дорлийската ливада, Дорлийските ниви, Младенсковската ливада на Фатеница, парапански, бойчинските и грозьовските ниви по тази местност, нивите и ливадите около днешните гро-бища на Средищна и местността Кръстопъти, дори по Яворска поляна и местността Ливаде.
    ПАРАПАЦИТЕ са живеели в местността Фатеница и след 1830 г. са се преселили в днешното си местожителство.
    ЗАСЕЛИЩЕ БЕЛИЦА /Черквата, Хановете, Средищна/ е образувано през 1870 г., когато е построена първата сграда на това място – Общото, която и сега съществува.
    ТРЕТИЯТ ТУРСКИ ДОКУМЕНТ , с който разполагаме за населението на Белица е от 1831 г. /Оригиналът се намира в Ориенталския отдел на Народната библиотека в София. Сигнатура Ф 101 А, арх. Ед. 25/. Той съдържа имената, възрастта и отличителните белези на мъжкото население на селото по това време. Служил е на властите за облагане с данъка „Джизне и Геверан”. Започва от заселище Суевци, следва населението от Градеж, Широки-рът, Барата, преминава на Горостанете и се връща обратно и завършва с рода на Шопето, последен под 89 е записан Стоил Игнатов, който не е оставил род и може би е от някогаш-ния род Ярковци, живеели при днешното заселище Белица /Средищна/. Списъкът започва така, без да е отбелязано лицето от кое заселище е:
    „1. Милчо, син на Петър, с висок ръст и жълти мустаци, Средна категория. Години – 61. Сина му Гено, 21 година, средна категория. Сина му Паун, на 16 г., средна категория, сина му Ласко, 13 години, средна категория”.
    ТРЕТИЯТ ТУРСКИ ДОКУМЕНТ /Намира се също и Народната библиотека, София, Ориенталския отдел, сигнатура Д491, стр. 83/ е подобен списък от 1845 г. Той съдържа имената, годините и отличителните белези на стопаните и селото, които са били живи през тази година – 97 домакинства. Той започва с населението от Грестанете и завършва с населе-нието от Суевци.
    БЪЛГАРСКИ ДОКУМЕНТИ, съставени след Освобождението на България.
    Редно е било новата държава да разпореди за съставянето на регистри на населението си. За жалост намерихме в Съвета такъв регистър съставен едва през 1893 г. Съставянето му е небрежно. Започва от долните махали, но няколко листа са откъснати и изгубени. От тази година в страната ни е разпоредено да се съставят актове за: раждане за всяко новородено дете, за сключване на брак и за смърт на всяко лице. През следващите години, в доста големи периоди са съставяни и регистри на населението, които са попълвани с промените. За жа-лост и те не са запазени както подобава. През 1880 г. почти непосредствено след Освобож-дението в Източна Румелия, към която е спадало и с. Белица е извършено преброяване на населението. Такова преброяване е извършено и през следващите десетилетия периодически.
    Въз основа на посочените документи и събрани сведения от отделни хора ние изготвих-ме:
  • ТАБЛИЦА НА НАСЕЛЕНИЕТО В СЕЛОТО, включващи броя на населението от 1831 до 1976 г. включително. Данните отразяват хората, които са живеели по време на преб-рояването в селото, а не жителите му. Така например хората, числящи се като жители на се-лото са много повече от живущите в него от тези, които не са живеели по това време в село-то, понеже са работили другаде, броени са в селището, където е местоработата им.
    Посочената таблица прилагаме към настоящата РОДОВА КНИГА.
  • РОДОВА КНИГА НА С. БЕЛИЦА. Въз основа на посочените по-горе документи и събрани сведения от много хора, съставихме РОДОВА КНИГА на селото за периода от 1800 до 1974 г. Не ни е известно до сега за някой от градовете и селата в страната ни да е съставе-на такава книга. Една от причините е, че за такава работа са нужни много години време, срещат се трудности, които често пъти са непреодолими. Допускат се и много грешки, по-неже съставителите не ще могат винаги да установят истината. Много грешки сме допусна-ли и ние поради това, че не всякога писарите при съставянето на турските документи са за-писали точно имената, а и преводачите не всякога точно са ги превели. Не са сигурни в тия списъци и записаните години, както не са сигурни и в българския регистър, съставен през 1893 г., не са точни и всички дати, които сме взели от хората. Много бяха случаите, при кои-то бащата или майката не знае рождената дата на детето си. Поради това тези данни следва да се смятат за приблизителни. За родените деца след 1.01.1894 г., които сме взели от акто-вете за раждане, следва да се смята, че данните са верни. Допуснали сме ù грешки при запис-ване на личните имена, а някъде и при бащиното име, понеже така ни са казани. Данните за смърт, които сме взели от актовете за умиране са верни само що се отнася до деня и годината на смъртта, но не всякога са верни записаните имена на родителите на починалия, понеже погрешно са съобщени на писаря и поради това погрешно записани. Грешка има и в личните и фамилни имена, допуснати погрешно осведомяване, на белишките снахи и зетьове, които са от други селища.
    Имената на децата, на които родителите са беличени, сме записали при името на бащата. При името на бащата сме записали и децата му когато само той е беличенин.
    Извиняваме се за допуснатите грешки. Молбата ни е който намери такива, да ги попра-ви, ако е сигурен , че неговите данни са по-верни.
    Благодарим на всички, които ни помогнаха при съставянето на Родовата книга като пълномощниците на селото Троян Ст. Цветков и Борис Георгиев, на Димитър Ганев от Гра-деж, Стоян Д. Гешов, Иванка Манолова Мудолова – Христова, Иван и Ганчо Апостолови, Георги Шанов Хаджийски от Суевци, Христо Г. Христов и Христо Тодоров Станчев от Ба-рата.Петко Ив. Шуманов, Йордан Боков, Стоян М. Стефанов, Борис Мих. Бонев и Незаб-равка Хр. Клявчова от Широкирът, Йосиф Кольов и Христо Николов от Горобиовци, Васил Ст. Стоименов, Иван Ст. Стоименов и Тодор Петров Шопов от Средищна, Стоян Цв. Нико-лов и Димитър Ненов Димитров от Парапандовци, Иван Спасов Бонев, Йордан Димитров и Спас Нешов от Бойчиновци, Стоян Дамянов и Иван Петров Георгиев от Манастира, Свиле-на Нейкова Медарова, Делчо Петров Илков, Иван Михайлов Ангелов, Лазар Георгиев Кол-чов, Петко Петров Стоянов, Тодор Илков Анов, Марин Тодоров Илков, Александър Стоянов Илков от Долните махали и много други.

/Посочената Родова книга е написана на пишеща машина в 4 екземпляра. Единият ще бъде предаден в Окръжния архив в София, един на музея в Ихтиман и един за Съвета в с. Белица. Четвъртият остава у съставителите. Това е първата му редакция, по-скоро черно-ва, нередактирана поради очни и други заболявания на съставителите. Поради тези причи-ни не са поправени и някои буквени грешки в ръкописа.
Мнозина беличени си направиха преписи от родовете на заселищата /махалите/, в които са родени, поради това за някои от заселищата екземплярите са повече.
В „Материали за историята на с. Белица”, върху която работим ще поместим насто-ящите пояснения за населението на Белица, заедно с таблицата и кратки извлечения от Родовата книга за всяко заселище /махала/.

Владимир Зеленгоров
1968-1974 г.