Историята на с. Белица

ПАДАНЕТО НА ИХТИМАНСКАТА СРЕДНА ГОРА ВКЛЮЧИТЕЛНО
И БЕЛИЦА ПЛАНИНА ПОД ТУРСКО РОБСТВО

Липсват както наши така и чужди документи на съвременници, които да съдържат дос-татъчни и точни данни за нападането на Ихтиманска Средна гора включително и Белица планина под турско робство. Има само откъслечни сведения в трудовете на историци от по-късно време като някои от тях си противоречат, съобщения в хроники, в които има и грешки в годините и имена, редица предания и народни песни, които възпяват лица и събития от това време.
Османлиите са започнали да правят набези във Византийска Тракия от 1329 г. първо ка-то нашественици, а след това като съюзници на Иван Кантакузни – претендента за визан-тийския престол. Дълго време я ограбвали и през 1349 и 1351 г. започнали да нахлуват и в земите на другите балкански владетели. Възползувани и от едно голямо земетресение осман-лиите завзели градчето Цимне на Дарданелите през 1352 г., укрепили се в него и започнали да разширяват владенията си първо за сметка на Византия, а след това и за сметка на Бълга-рия. Проникнали в Българска Тракия. „Българска хроника” съобщава, че султан Мурад се отправил към Средец /София/. Българите се събрали под началството на Александровия син Асен и станал голям бой. Тогава убили Асеня и погинали много българи. Българите се съб-рали отново под началството на Михаил, син на Александър, но турците убили и него като пленили много народ и го отвели през Галиполи /виж: Старобългарски разкази от проф. Йордан Иванов, 1935 г./. Има предание, че българските войски дали сражение на турците в Итиманското поле и под водачеството на царския син Михаил в Стипонското /Ихтиманското поле/ царския син Михаил Асен е убит при днешното село Борика и погре-бан в местността „Баба кория”.
Какъв е бил изходът от това сражение не се знае, но може да се приеме, че е бил благоп-риятен за българите, тъй като Иван Александър е продължавал приятелските си връзки с ви-зантийския император, а и турците са се оттеглили не само от Ихтиманска Средна гора, но и от българските владения в Тракия.
Така е приключил първият етап от проникването на турците в Ихтиманска Средна гора, която понесла значителни загуби в хора, добитък, храни и покъщнина, както и с разрушава-не на сгради.
Вторият етап от турското нашествие в този край започнал през 1362 г., след възкачване-то на престола на султан Мурад, който успява да се затвърди и в българска Тракия и да уста-нови в гр. Пловдив беглорбегство. Опитът за завладяване на Средец е бил повторен и отно-во главният път на нашествието им е било да превземат крепостта му, нито успели ли са да стигнат до Средец или са били спрени и отблъснати. Но по сключен мир те отново са на-пуснали Ихтиманска Средна гора.
В нашите народни песни и предания се говори, че Крали Марко е вардил прохода Трая-нови врата /Историците на първите кръстоносни походи наричат Траянови врата „Тесни-ните на Св. Васили” по името на манастир със същото име при Еледжик. От този манас-тир е получило името и на с. Василица/, слизал е в Сестримо и Белово да си пие виното и стъпките му на великан личали по скалите на Еледжик и Карабаир. Поради това проходът получил името Маркова капия.
Вярно ли е съобщението и преданията отговарят ли на истината? Ако са верни възниква въпросът кога и по какъв поход Крали Марко се явил в защита на Траянова врата, като се има предвид, че проходът е българско владение, а легендарният герой през 1372 г. станал васал на Мурад.
Известно е, че в Ихтиманска Средна гора има няколко прохода, които водят към Со-фийската равнина, ала само Траянова врата е получила името Маркова капия. Този факт все още не ни дава право да приемем, че Крали Марко наистина е бранил прохода. И все пак с пълно основание можем да приемем, че това е факт, е станало през есента на 1371 г. Тогава крал Вълкашин, владетел на Прилепската област и брат му Иван Углеш, владетел на Серска-та област, повели войска срещу турците в Беломорска Тракия. Логично е Крали Марко, син на Вълкашин, да е изпратен с войскова част да брани проходите през Родопите за Македо-ния, за да попречат на евентуално придвижване на турски войски, в гръб на братята съюз-ници и то със съгласието на цар Иван Шишман, заел през тази година българския престоли според редица факти станал техен съюзник. Според нас това пребиваване на Крали Марко по тия места, е дало повод на народните творци да го възпеят и да нарекат прохода на негово име, още повече, че той идва като приятел на българите и враг на турците.
При р. Тополница, между селата Поибрене и Петрич, се намира градището Шишманово кале. Известно е, че по течението на р. Мътивир и белишките реки, както и по течението на реките Каменица и Смолница има също градища, но само това е наречено Шишман. Профе-сор П. Мутафчиев, посетил същото градище, чул от местното население предания за преби-ваването на поменатия цар по тия места по време на турското нашествие в страната ни. Въп-реки, че има исторически сведения трябва да приемем, че тези предания не са измислица не само поради факта, че на друго близко градище не е дадено същото име, но и поради това, че е напълно естествено българският цар през 1371 г., взел страната на Вълкашин и Углеш, да е избрал това градище за пребиваване, от където е било най-удобно да държи връзка с тях, да ръководи защитата на държавата си от турците и евентуално да настъпи в Тракия, ако турци-те бъдат разбити. Че Иван Шишман е бил съюзник на тези владетели говори и фактът, че след унищожаване на съюзниците турците нападнали не само техните владения, но и владе-нията на Шишман. Според турският историк Евлия Челеби българите били нападнати поне-же не отишли на помощ на турците. А това е доказателство, че Иван Шишман е бил на стра-ната на Вълкашин и Углеш.
В тази напрегната съдбоносна година Ихтиманска Средна гора е била предна позиция за защита на родината ни и нейните селища са понасяли големи тежести: давали са войници и храна, на Иван Шишман, изграждали са укрепления.
Евлия Челеби пише, че при царуването на турския султан Мурад изпратил многобройна войска под главната команда на Гаази Балабан паша. През 1372 г. крепостта била превзета и съборена до основи.
След превземането на Костенец турците налетели на Ихтиман и го превзели под коман-дата на Лала Шахин /Тогава гр. Ихтиман не е съществувал. Имало е град Стипон, който се намира в днешното Стипон дере/. Находящите се вътре българи отишли в Самоковската крепост. За да не би обаче българите да се върнат, ихтиманската крепост била съборена до основи и градът причислен към мохамеданските владения.
Посочените историци сочат различни години за това второ нахлуване на турците в Их-тиманска Средна гора, понеже те не са съвременници и не са намерили документи. Най-вероятно е то да е станало през 1372 г., тъй като турците са били заети с покоряване владе-нията на Вълкашин и Углеш през 1371 г. А и да са правили опит през 1371 г. да завладеят нови български земи едва ли са успели да навлязат по-дълбоко, тъй като са срещнали упори-та съпротива още при крепостите Раковица близо до Белово и Цепена в Родопите. От друга страна проходът Траянова врата е бил доста добре укрепен. Според предания, слушани от ихтиманеца Стоян Цветанов, този проход бил задръстен с големи вековни дървета, които били завързани с дебели железни вериги. Това предание навярно отговаря на истината, тъй като грамадни дървета е имало в изобилие по склоновете, които се спускат към прохода, а и желязо е било произвеждано както при Костенец, така и при Видня дере в подножието на връх Еледжик.
Няма предания за отпора, който стипонци са дали на нашествениците и къде точно е би-ла тяхната крепост. Поменава се само, че останалите живи от тях са отстъпили в Самоков. Фактът, че Стипон не се е запазил като град, показва, че е бил разрушен. К. Иречек в статия-та „Военният път” от Белград за Цариград, поместен в сборника „Българска история”, в тру-довете на европейски учени, т.1, 1870 г. пише: че Стипон е била голям кастел, от който дори в началото на нашето столетие са били запазени някои останки от стени. Те са били разру-шени през кърджалийските времена.
Немският историк Хамер пише, че от Пловдив Лала Шахин малко по-малко се добрал до всички проходи на планината и разбил в долината на Чаморлия сръбския крал и неговият съюзник краля на българите. Според него това трябва да е станало след 1371 г. Горното съ-общение потвърждава предположението, че Иван Шишман е бил в съюз и с тъста си сръбс-кия княз Лазар. Трябва да приемем, че през 1372 г. сръбските и българските войски са дали отпор на турските сили в Самоковското поле, където е участвал и цар Иван Шишман. Това участие е дало повод на народа да създаде песента „Откак се е зора зазорила” /Тази песен е публикувана за първи път през 1848 г./ и преданията за раняването на царя на седем места, дори и за смъртта му. Историческите факти говорят, че Иван Шишман не е умрял тогава, но раняването му не е изключено, не разбира се на седем места.
Не е известно и кой е Караоглу Янкул, който се е укрепил в Костенец. Костенец тогава е бил голямо селище, но възможностите та неговото население едва ли са позволявали само да издига укрепления. Вероятно се касае за Янко-Средецкия воевода. А това ни навежда на ми-сълта, че той е бил главният военачалник и на крепостите в Ихтиманска Средна гора. Не се знае името на ръководителя на Стипонската крепост, както и на този на Костенската. В една народна песен се говори, че Михаил Василич бил обсаден в Ихтиман и цар Иван Шишман ходил с войски да го освободи. Може би той е бил началник на тези крепости. Не са споме-нати никъде и имената на крепостите на Тополница, Мътивир и др. реки из планината. Пре-данията споменават само името Драгослов.
Евлия Челеби съобщава, че Мурад не искал да има „двама господари” на пътя си. И това е един от претекстите на нападне България. Като имаме предвид желанието му да напредне в Европа трябва да смятаме, че тия двама господари са българският и сръбският владетели.
Редица съобщения говорят, че българите са давали силен отпор на нашествениците. За това говори и фактът, че на османлиите са им били необходими 20 години, за да ги покорят. Христо Семерджиев в книгата си „Самоков и неговата околност”, издание 1913 г. съобщава, че при нашествието на турците в Костенец костенчани най-напред се защитавали в Старата черква, ала когато ги разбили, избягали на Гарванова ливада. Там се бранили няколко време. Един ден, когато обядвали, забелязали, че турци ги обграждат отвсякъде. Спуснали се да търсят закрила в укреплението Бунара, обаче част от тях били посрещнати при реката и пле-нени. Затуй тази река и до днес носи името Пленщица. В Бунара костенчани не могли да устоят на голямата турска сила и се укрепили в градището, което се намира по-горе. Там те били на по-сигурно място. Всички средства и хитрости на турците били останали безрезул-татни. Укрепените си имали достатъчно храна, а вода им дохождала по калени кюнци, заро-вени дълбоко в земята. Нападателите правили много опити да открият водопровода, ала не успели. Взели едно магаре, държали го три дни жадно и го пуснали при крепостта. То усети-ло къде тече вода и започнало да рови с копита. Турците разбрали мястото на водопровода и го разрушили. Лишени от вода обсадените трябвало да напуснат крепостта. Дали кърваво сражение на врага. Успелите да се спасят отишли в друга крепост, при р. Бистрица в Родо-пите. Със синджир вадили вода, а жито млели на ръка. Преданието не казвало колко дни са се държали там.
Като изключим съобщението за магарето, което е малко вероятно, тъй като животното едва ли ще издържи три дни без вода, а като го пуснат ще се хукнем към реката, тези сведе-ния са приемливи. Напълно вероятно е, че българските защитници, при Костенец са дали голям отпор на нашествениците. Семерджиев твърди, че е имало турски документи: в които Костенец бил наричан Кяфир Кюстендже, т.е. безверния Костенец, а също и „Гребен Кюс-тендже”, което означавало, че там при завоеванието паднал убит много техен свят, даже и един главатар, че българите предпочитали да умрат вместо да се предадат. Евлия Челеби пише, че в българско време името на Костенец било Изповод, вероятно Спасова вода, т.е. болна вода, тъй като в този град има богата минерална вода, от която е получил това име. В турския списък на данъкоплатците от 1575/76 г. селото е записано на турски под името Кюс-тенджа Геберен. Не им е известно кога и по какъв повод е получило името Костенец. Спо-ред предание записано от Ст. Захариев, в неговата книжка за Пазарджик, издадена през 1870 г.: селото е получило това име по-късно и то от многото човешки кости останали по полето от битките.
Христо Семерджиев дава сведения и за отпора даден на нашествениците при Самоков /Изниква въпросът съществувал ли е гр. Самоков тогава. Трябва да приемем, въпреки че ня-ма исторически данни, че е съществувал. В противен случай ще да носи турско име като Ихтиман/. Според тези сведения турските войски нападнали Самоков от две страни: Откъм Костенец и откъм Ихтиман. На войските идещи от Костенец било дадено сражение при мес-тността Сефер чешма на тогавашния път Костенец-Самоков, което на български значело бойна чешма. Българите тук успели да задържат турците, но не задълго. На второто турско войсково тяло било дадено сражение в Искърската долина.
Най-ужасното сражение станало между „Добава глава” и с. Доспей. Там навярно е даден най-силния отпор от българите на турците.
Евлия Челеби пише, че Самоков бил покорен от турския пълководец Лала Шахин след Костенец и Ихтиман, на не посочва годината. Хаджи Калфа казва, че градът бил превзет през 1370/71 г. или 1372 г. Христо Семерджиев смята, че Лала Шахин е превзел Самоков и околността му в 1371 г. Според преданията записани от. Христо Марков Лала Шахин бил убит в битката с българите при днешното село Сапарева баня. Турските историци не споме-нават кога е починал. И при това нашествие на турците в Ихтиманския край, което трябва да приемем, че е станало през 1372 г. те не са превзели София. Не може да се установи дали не са имали възможност или са си правили други сметки, те се прибягнали до сключване на мир, като едно от условията е било Иван Шишман да даде една от сестрите си за жена на Мурад. В. Н. Златарски сочи, че Шишман признал върховната власт на султана. Не се знае какви са били другите условия за примирието, но турците са се оттеглили както от Самоков-ско, така и от Ихтиманския край. На това становище е и Христо Семерджиев. Той пише, че след завземането на Самоков, този град пак се е освободил. Семерджиев се основава на фак-та, че хрисовула, даден от Иван Шишман на Рилския манастир е от 1378 г., следователно Самоковския край е влизал в пределите на българската държава и границата ù отново е била към днешния град Септември /Сарамбей/. А това показва, че турците са се оттеглили през 1372 г. от завладяната през тази година Ихтиманска Средна гора. Изглежда, че Иван Шиш-ман е приел още едно условие в сключения мир: да не възстановява разрушените в този край крепости.
При обиколката си из долината на р. Тополница проф. П. Мутафчиев посетил и гради-щето Алахойда /Пчелинското градище/ на р. Мътивир. За това градище съобщава, че когато турците завладели пловдивско, те се насили да минат през ихтиманските планини за София. Понеже не успели да си пробият път през Маркова капия /Траянова врата/ опитали се да ми-нат през Костенец и Сулу дервент, на който върви днес ж.п. линията от Ихтиман за Косте-нец. Последният проход не бил защитен. За да предотвратят опасността, българите при само-то градище Алахойда издигнали висока стена през р. Мътивир. В скоро време заприщената река толкова издигнала водите си, че заляла част от Ихтиманското поле и като буен порой се понесла из Сулу дервент /воден проход/, който от това получил името си. Турците били принудени да отстъпят, понеже движението им към Средец по тоя път станало невъзможно.
Беличенинът Иван Михайлов слушал от баща си, че през 1858 г. станало запушване на р. Мътивир при градище Дълбочница /Серсем кале/. Паднали дъждове по време на коситба, завлекли в реката много купи сено и те станали причина да се спрат водите на реката. Тъй че възможно е реката сама или чрез издигната стена при Алахойда да е била заприщена някога и да се е разляла водата си в полето, но е невъзможно тази вода да е била толкова много, че да тръгне из прохода, но дори и да е станало това, водата не е могла да спре нашествието.
Върхът, който се издига над с. Петрич по десният бряг на Тополница, носи името Турка, равнището североизточно от него се нарича Побойщего. Според запазени местни легенди там станала голяма битка някога с турците, но не се знае точно кога.
След оттеглянето на турците през 1372 г. от Ихтиманска Средна гора в селищата пръс-нати из нея не е настъпило спокойствие. Разни турски групировки, съставени от редовна войска, от башибозуци, аканджии и други често са нахълтвали в планината по разни поводи, но главно за грабеж и тормоз на местното население. Българите от своя страна са образували защитни дружини, които са пазили стоката и живота на хората в селищата и са давали отпор на нападателите. В Белица съществува легенда, че по това време, загинал в Ихтиманско един от българските местни воеводи на име Драгослав, като нападателите отвлекли и децата му. Мястото му заела неговата жена известна под името Драгославица. Тя водила дружина за защита на Белица планина много години. При едно настъпление на турците нейната дружи-на била разбита. Драгославица се оттеглила с останалите живи защитници на родината в планината. Преди да достигне до градището „Драгославица” нейни хора забелязали, че гру-па еничери се придвижва към градището по тайната пътека между него и гр. Стипон. Зало-вили ги. Оказало се, че водач им бил синът на Драгославица, отвлечен преди години от турците и станал еничерин. Осъдили го на смърт и присъдата му била изпълнена при днеш-ната Синова клисура. След погубването му Драгославица тръгнала към градището, но вне-запно починала. Там я погребали в долината на р. Белица и местността ù днес носи нейното име.
Близо до долината на р. Белица, там където пътят Ихтиман-Грозьовци пресича реката, има местност Килиите. Предания говорят, че там има манастир, който в последствие бил превърнат на затвор. В него затваряли заловените турци и нашественици. Близкият извор се нарича Робов чучур. Говори се, че от тоя чучур работниците затворници са се снабдили с вода.
Четвъртото нашествие на турците в Ихтиманска Средна гора, започнало през 1382 г. и завършило не само с превземането на планината, но и на град София. През тази година е паднало окончателно под турска власт и с. Белица.

1970 – 1974 г. Владимир Зеленгоров