Историята на с. Белица

СЕРСЕМ КАЛЕ

Описание от Г. Д. Баласчев

На 6-ти октомври 1926 г. рано сутринта, придружен от художника г. Ив. Енчев Видю, от специален водач, и горски стражар, и колар от Ихтиман, потеглихме по югоизточна посока. Подир половин часово пътуване минахме полегатата възвишеност между Къцов дол и Кон-чин дол, където в древността било разположено поселището Щипоне или Стопонион. От тук, след като извървяхме около половин час нагоре, стигнахме до ребрата на гористия връх Висок или още означен на картите под име кота 1072. Върху този именно връх стърчат раз-валините от стените на най-високото градище из западните Средногорски склонове, нарича-но Стопонионс, Стипон и Истипон – калеси. Ако се съди по намерените в туй градище бронзови монети от македонските царе, ще трябва да приемем, че то е съществувало още през македонската епоха.
След като прехвърлихме равнинката между кота 1072 и кота 1051 спуснахме се надоле и стигнахме до Белов дол, дето тече Беличката рекичка, която се влива в р. Мътивир. Прехвър-лихме и тоя дол и се изкачихме по Беличката планина, дето са пръснати на купчинки маха-лите на с. Белица с разни имена. Подир 1 час път завихме към юг и се спуснахме по долното течение на р. Мътивир, по което вървяхме още около половин час докато стигнахме до мал-ката воденичка, не далеч от самото градище. Цялото ни пътуване от Ихтиман до тук про-дължи около 4 часа и половина и то повече по планинския разнебитен път за с. Поибрене. Градището Серсем – кале се намира по долното течение на р. Мътивир, която събира водите си от Ихтиманската котловина и се влива недалеч от градището в р. Тополница, приток на р. Марица. То е описано в книгата „Стари градища и друмове из долините на Стрема и Топол-ница. София 1915 г. от завеждащия средновековния отдел при Народ. Музей, а сега извън-ред. Проф. П. Мутафчиев, на стр. 57-58, където е приложена една скица /образец 18/, както и две фотографски снимки /табл. XIV/. Даже градището е нанесено и на специалната карта /табл. XXIII/.
Обаче г. Мутафчиев не подозирал важната роля, която е изиграло това градище през войните между българите и източно-римската държава, като е отблъсвало храбро обсадата, ръководена от един велик пълководец император, който е стоял начело на много силна войска за онези времена, имаща и обсадни машини. Развалините на градището се намират върху един скалист полуостров, заобиколен от пролома на р. Мътивир, който е груб, стръмен и висок около 35-40 м над водата. Полуостровът има вид на ладия, само че предницата му е много тясна, а задницата много по-широка. По рамената на тоя полуостров се извиват стени-те на градището, построени от ломени камъни, споени с бял хоросан. Пространството, което обема то, е 140х270 крачки /според изчисленията на Г. Мутафчиев/. Стените на градището само откъм югоизток, дето е и най-тясната му част, /8-10 м. широка/ се допират до твърда земя, т.е. до един тесен гребен от Средногорските разклонения, които пред стената на гра-дището е бил изкуствено издълбан във вид на ров, с цел да стане и тук стената мъчно дос-тъпна за неприятеля. Изглежда, че на туй именно място, император Василий II е заповядвал да се издигне насипът, за който ни разправя Кекавмен. Тоя насип щял да даде възможност на пионерните войски на противника от една страна да доближат стеноразбиващите си машини до самата най-тясна част на градището, където ще да се е намирала и югоизточната врата на оградата. От друга страна пък давало се възможност на неприятеля, щото той от издигнатия насип направо да прехвърли стените и да влезне вътре в градището, да води вече ръкопашен бой с българите, които отбягвали този начин на воюване, като неподготвени за такова нещо. По средата пък на най-широката част на градището се издигала каменна квадратна построй-ка, навярно кула /7,60х7,40 м./, предназначена за главно жилище на гарнизона. Тъй че фор-мата на стените на градището се е начертала от самата полуостровна природна скала. Върху останките на стените още като се катерехме нагоре, заварихме да почиват козар и козарче от близката махала на с. Мухово. Между разните въпроси, които му задавахме, беше и въпроса дали тук не са намерени стари пари. Отговориха ми същото, каквото са казали и на г-н Г. Мутафчиев, че при стената на кула са били изровени около 11 бели пари1 но с прибавка, че те били вдлъбнати. Като се знае, че корубестите вонети датират от по-късните средни веко-ве, може да се заключи с положителност, какво градището е съществувало и към края на XII в. и през XIII и XIV векове. Нашето градище е свързвало със стар път, с няколко съседни градища:първо с Пчелин-кале или Алахойда, което се намира в най-тясната част от пролома на р. Мътивир, близо до Ихтиманската котловина; второ, с градището Курило, половин час южно от Поибрене; трето, с най-високото и най-хубаво градище Штипоне или според арабс-кия пътешественик Идриси.
На връщане от посещението в развалините на градището останахме изненадани от една важна находка. Г-н Иван Енчев Видю намери недалеч от градището откъслек от устните на една голяма груба делва с латински изтъркан надпис. Запазеното писмо гласи: Valens Beatvs
Тази находка ни дава възможност да приемем, че Серсем кале е съществувало и в по-късната римска епоха.

„Из Българите през последните десетгодишнини на десетия век и първите на единаде-сетия” – част II, изд. 1930 г.

ГОСПОДАРЯТ НА БЕЛИЦА
/Предание за градището Дълбочница/

Някога преди хиляда години, в долината на реката имало селище на име Дълбочица. През лятото на 986 година в него пристигнала страшна вест: войски на византийския импе-ратор Василий II нахлули в България и част от тях се насочили по течението на река Топол-ница. Те заплашвали градището и всички селища на Белица планина. Старейшинът на Дъл-бочница заповядал старите хора с жените и децата, закриляни от въоръжени мъже, да отка-рат стоката далеч от пътя на византийците. Той останал с бойци в градището.
Византийският отряд пристигнал, както го очаквали: най-напред вървели въоръжени конници за разузнаване. Подир тях крачели пешаци с брадви, копачи и лопати. Те разширя-вали пътя, където трябва. След тях се движели войниците с тежко въоръжение. Първите войски се спуснали от Пехльов рът към селището.
Долината на реката при селището е тясна, по-дълга и в нея могат да се настанят пет-шест хиляди войници. Близо толкова пристигнали през деня. Привечер се появила нова войска откъм Тополница. Първите ù части се разположили по Венеца – падинката около хълма Крежа, който е срещу градището, а тия, които пристигнали след тях – се настанили по скло-на на същия хълм.
Българите не се уплашили. Зачакали нападение, защото знаели, че главните сили на Ва-силий II вървят през Стипонското поле /Сегашното Ихтиманско поле/, а тия, дошли при градището, са тяхно прикритие и няма да останат по-дълго. И наистина привечер на скалата откъм Пехльор рът се появили византийски пратеници. Поискали среща със старейшина. Отговорили им да се махат. Пристигнали втори с обещание, че императорът е заповядал на всички, които се предадат, да бъдат освободени. Българите пак не приели предложението. Византийците не направили трето предложение, ала за изненада на българите почнали да сечат дървета по преслопа, да ги пренасят до скалата, която се издига на изток от градището, и да правят някакво скеле и върху него да насипват пръст и камъни. Българите първо недоу-мявали за какво им е, но после се досетили, че неприятелят ще изкачи върху скелето каме-нохвъргачка и с нея ще бие с камъни хората в градището.
През тая нощ ни един българин не дремнал и някой предложил да изгорят скелето.

  • Трябва – съгласил се веднага старейшинът и почнал да си представя как може да стане подпалването му. Какви ли планове не кроили, но при всички било трудно приближаването до скелето. Не можели да видят в тъмнината дали византийците го охраняват, не били уве-рени, че няма да го оставят без охрана и щом подпалвачите се покажат, ще бъдат избити. И все пак трябвало да опитат, защото с изгарянето на подпорите за насипа ще осуетят обстрел-ването на градището. За издигане на нов насип ще трябват дни, а неприятелите едва ли ще могат да чакат толкова време, тъй като другите им войски ще продължат за Средец.
  • Кой ще се наеме да подпали скелето? – попитал старейшинът.
    В първите мигове никой не се обадил. Старейшинът ги гледал, ала не виждал в мрака лицата им. Гледал ги и чакал, но отговор не идел. Не че нямало желаещи, а всеки обмислял как и откъде ще излезе, през къде ще мине, как ще се върне и дали ще се върне или ще падне, посечен от вражи меч.
  • Няма ли желаещи? – обадил се старейшинът отново.
  • Аз – прозвучал едва сега спокоен гърлен глас. Не било трудно за старейшина да поз-нае гласа на племенника си Войчо, наричан господаря на Белица. Войчо не бил никакъв господар. Старейшинът го изпращал по работа в заселищата и хората започнали да го нари-чат с тоя прякор.
    Никой не се противопоставил на Войчо, защото всеки бил сигурен, че момъкът е от най-смелите. И все пак Войчоне можел сам да извърши подпалването. Трябвал му помощник и храбра охрана. Младежи почнали един по един да се обаждат. Явили се дори повече, откол-кото трябвало. Наложило се да изберат най-храбрите. Веднага захванали да обмислят по кой път да стигнат до насипа. Послушали Войчовата дума – да го спуснат с въжета от западната част на крепостната стена, където наклонът надолу е най-стръмен и византийските патрули са най-далече.
    Войчо се изкачил пръв на стената. Спуснали го. Той се прилепил до скалата и затаил дъх. Нощта била безлунна. Небето като че слязло по-ниско, от колкото друга нощ. Пред звез-дите минавали леки перести облаци. Те правели нощта по-тъмна. Войчо се взрял в отсрещ-ния склон и не можал да отличи по него скала от дърво.
    Струвало му се, че ако там има наблюдатели и те са го забелязали, ще дадат тревога. Ни-какъв шум не чул. Полазил край стената. Спуснали втория младеж и пак не се разбрало, че са ги забелязали. Признаци нямало и след спускането на всички членове на дружината. Това не ги успокоило, защото смелчаците добре разбирали, че колкото по се приближават до насипа толкова по-голяма е вероятността да бъдат открити и нападнати. Византийският лагер, раз-положен нагоре по долината, бил съвсем затихнал. Не горели никакви огньове. Тихо било и в лагера, разположен до Крежа. Същата тишина лежала и по Пехльов рът. Византийците не очаквали нападение отникъде, затуй били спокойни. Те не поставили войници дори при входа на градището, защото предполагали, защото предполагали, че българите не ще посмеят да излязат.
    Все така тихо и безпрепятствено Войчо приближил до насипа. Мушнал се в скелето. След него се промъкнали още двама души, а другите останали да ги пазят. Не се появил знак, нито се чул шум, който да им покаже, че са забелязани. Време било да действат. Скелето представлявало гъста плетеница от дебели сурови дървета, които трудно се подпалват, но подпалят ли се, така ще пламнат, че нито едно ще остане. Войчо пръв свалил желязната об-вивка на факлата, която носел. Насипът не позволявал светлината ù да бъде забелязана отвън. Другарите му също открили своите факли. Изсипали смолата. Подпалили я и един след друг полазили обратно към крепостната стена.Войчо ги повел към главната врата. Вмъкнал се през нея. Наблюдателите, скрити в кулата, зачакали да видят светлина и пламъци, ала нощта си оставала все така тъмна. Това почнало да ги тревожи. Мнозина дори отправили укори към младежите от дружината, че не са си изпълнили задачата, както трябва.
    Утрото настъпило тревожно, страшно за българите и радостно за византийците. Още на разсъмване техните конни дружини поели по пътя към Дълга нива. Явно било за българите, че след двудневната почивка нападателите продължават похода си към Средец. Ще оставят ли градището непревзето? Едва ли. Те ще го атакуват още тая сутрин с много сили и сигурно от всички страни.
    Българите не се излъгали в предвижданията си, но и не се уплашили, защото още преди да настъпи утрото, взело да им намирисва на пушек от горящо дърво. И колкото по се разви-делявало, толкова по-ясно се провиждали тънките струйки дим.
    Византийците на Пехльов рът не усетили миризмата на пушека, но забелязали дима и се спуснали към насипа. Заобиколили го, взели да се споглеждат и сърдито да приказват. Мно-зина засочили към реката – предлагали да се изнася вода за гасене на скелето. Скоро отгоре долетели войници с медни съдове, но изведнъж скелето се срутило и насипът потънал. По-едрите камъни полетели към реката и на мястото на приготвената площадка за машините останали да стърчат горящи греди.
    Настъпила неочаквана суматоха в групата на византийците. Българските съгледвачи от кулата на градището я предавали със знаци на своите и все така внимателно наблюдавали враговете. Тяхната колона продължавала да се точи нагоре към Дълга нива и войската около градището да намалява.
  • Не ще ни нападнат! Не! – извикал по едно време Войчо – Успяхме да им подпалим скелето. Успяхме.
    Из цялото градище се разнесли радостни гласове и всички защитници почнали да лику-ват.
    Вл. Зеленгоров