Белица

Белица е китно селце, сгушено в малка котловина в сърцето на Ихтиманска Средна Гора.
Ако патувате за Панагюрище по стария път, през Вакарел, спрете на центъра и си налейте от ледено студената вода, която тече целогодишно от старата чешма.

Махала Черковна (или Средишна) е своеобразен „административен“ център на заобикалящите я 15 махали. С църквата, кръчмата и кметството, Черковна е най-голямото населено място в района(Белица е синоним както на Черковна, така и на останалите 15 махали), макар и с около 50 постоянни жители.
Всичко излъчва спокойствие. Дори и рядко преминаващите коли не нарушават идилията, като че ли просто напомят, че утре трябва да хващаме обратния път.

Всичко някакси навява мисли, че това село на доизживяване. Гробищата са по-гъсто населени от селото, стопанските сгради на ТКЗС-то, отдавна съборени, десетки дворове и къщи пустеят…. включително и нашата :(

Тук съм прекарал най-хубавите си години от детството си. Лутане с часове из околните гори, игра с въображаемите ми приятели по поляната, а колко гъби съм напрал пак там.

Не знам и аз защо, но през последните 3-4 години съм ходил 3-4 пъти там. Отчуждих се от това място и то не по собствено желание, но сега твърдо съм решил, ще се връщам по-често към корените си. Там се чуствам толкова добре, че чак ми става гадно, като се сетя, че трябва да си ходя. Дори и сега, пишейки тези редове, ритъма ми се ускорява, започвам да преглъщам по-трудно, нещо вътре в мен се свива.

През последния месец се канех неколкократно, да отида там с близки хора, но все имаще пречки – дъжд, изпити, махмурлук и т.н.
Този weekend обаче беше окончателно – 3 двойки се изтреляхме натам – с влак до Вакарел и там 23км. на стоп, който както винаги вървеще перфектно. (С едно уточнение, че Спас и Ели изпуснаха влака от Централна гара „Само за 12 минути, бе дееба “ :) и после бяха обиколили местните махали докато ни намерят ).
Последва късен обяд, следобедна дрямка и обилна веччеря с риба на скара, червено вино, което по думите на Вуйчо ми, на следващия ден, било от ’95г.

В неделя станахме рано, направих сандвичи за всички и се впуснахме в приключение продължило 6 часа :)
Влезнахме в гората, пуснахме се надолу, после нагоре, панаромната полянка (бел. ред. от която вече няма и спомен, тъй като на найно място се появи отпадъчна плошадка на близката мина…)

и прадължихме по черен път, които си мислех, че познавам добре, който съм бродил като дете, ама….
Ето тук при това дърво, явно трябваше да завием на дясно, но улизани в търсенето на манатарките, хванахме по левия път,

който ни свали много надолу, като по пътя минахме през махали, в които животът е свършил преди около век, минахме по път, който не е минаван от години (колко мога само да гадая, съдеики по буйната растителност налазила целия път…).
Между временно групата от 6 човека, намаля, 3-ма ги загубихме, то не че знаех и аз накаде отивам, но бях сигурен че ще излезнам някаде, където ще се ориентирам, както и стана всъщност, като в 15:30 се оказахме в Грозьовци – най-отдалечената от Белица махала, на около 7-8 км. по асфалтов път. Беше голям шок за мен, да се окажа на това място, при положение, че бях повел групата към друга махала, на около 2км. по пътя и малко повече по черния, който поехме.
В крайна сметка се прибрахме, хванали доволен тен. Вкъщи „изгубените“ трима се бяха вече прибрали, хапнали и Спас си казваше наздравици с Вуйчо :)

Идилия, която има своя край. Стана 18:30 в неделя и ние почваме да се организираме за пътя обратно. Естествено никой не се съмнява в успешния стоп, освен дедо Гошо съседа, който упорито ни съветва, да си хванем рейса, че никой нямало да ни качи – „Да не са луди, да ви качват!“

Но и Белица няма, да я подмине индустриализацията…
По проект, близо до селото ще се изгражда мина за вермикулит и машините вече работят…

 

публикувано на 24.04.2008

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *